КАРТИНА: ДОРА БАЛТИ – ANDROID

Каретите препускаха диво, шаловете на дамите се вееха. Вятърът бурно навяваше спомените на безтегловността. Селяни се ровеха в житото и подхвърляха калпаците си. Стар граф на бюрото кафяво, важно изцеждаше капката на порока от мастилото.

Пишеше важното писмо, отмятайки къдрица. Пишеше писмото, което сивия гълъб ще отнесе на фронта при дивата война. Война кална, война последна. Колелото на каретата гореше а щикът на войник се бе забил в най-красивия и орнамент, който старите дворцови майстори бяха облели в подходящи багри.

Най- старото дърво се разтресе от последния топ и се сгромоляса. Листата му, преди за последен път да се свият, се напериха и зашумяха, заканвайки се. На другия баир байраците бяха забити, и опърлени гордо стърчаха. Животните се разбягаха а млада невеста береше синчец.

Стар овчар се бе подпрял на студения камък и си режеше сланинка. Сякаш планините се пукаха от ехото на чистотата. Ручеят нежно галеше през мъхчетата, които бяха неговата завивка вечер.

Вечер, когато тежкият полумесец, като кинжал се стрелваше в голямото небе, и само кучето легнало до огъня не искаше да го забележи.

От другата страна до камината се вихри полка

На полката отговаряше кръшно балканско хоро. Вино цапаше белите ризи а момите се подхвърляха в екстаз. Кучето дебнеше за кюфтето на някой пиян, а кларинета донапукваше кирпичената къща.

Но това беше сватба а не война. Свекърът гостеше с агне и ракия, свекървата се кипреше с пет вити баници, а малчуганите се сръгваха кой да открадне първи цигара от мократа маса. Тъкмо един хлапак да успее и една изсъхнала тиква го стресна, падайки от чардака.

Там беше оркестъра- с кръшна въз- пълничка певица; тъпанджия със засукан мустак, а огромният акордеон беше като разтворена книга в ръцете на кмета. Две клюкарки спореха за млад левент.

Гледаха го с бялото на очите и се чудеха коя ще го надпревари под сливата. Едната стана и разчупи снага, а другата с цвете росно но дясното ухо се снижи под масата и загледа невинно. Стар партизанин сви нещо в измъчените си ръце и от тях излезе цигара.

Бавно я поднесе към устата си и се загледа в балкана. Спомни си за неговата сватба. Невестата му бе черната земя, а гората бе тяхното хоро. С полузатворени очи издишаше и не виждаше нищо около себе си.

От другата страна огромните сгради на каретите не виждаха нищо. Те нямаха свой вожд. Бяха създадени от много такива само за да ги има. Гордееха се единствено с това, че се пазеха от вятъра, а там, където го търсиха е наистина много високо.

Малки, изящни дюкяни пълниха търбуха им. Там имаше палта, копчета, салами, въшки, палми, изобщо каквото се сетиш. Разделяха ги само огромни булеварди, в които можеш да усетиш, какво е да си около кошер.

Там докато един изреве от щастие, други трима вече плачат, а четвърти чака тримата да изчезнат от втренчения му в шадравана поглед. Някакъв нахален трамвай тресе земята и вози хиляди неназовани съдби, като едновременно смущава радиото на възрастна дама.

Зад нея музиката, която идва от спортна кола, гонеща гълъбите от площада, те кара да забравиш за секунда, че денят ти е решетка. Можеш да си купиш бира, да подариш сакото си на просяк, да се престориш на ангажиран, да видиш блясъка на една невероятна коса.

Коса, която върви до теб от 15 мин. Поглеждаш нежната и безупречна кожа, стигаш до изящното бедро, заключено в строг ток. Небрежен бретон и студени и пълни със страст устни. Май ти спря току що часовника.

Превърти го с няколко часа, защото яденето е сервирано , кучето те позна а ракията е донесла мириса на влажно мазе. Включвайки телевизора си изклепваш панталона / нали си подари сакото/ с кисело зеле, защото ти напомня за огромните и стряскащи, които всяка вечер те изпращаха до твоята стрийт.

Комшийката, с която споделяхте каруцата до училище сега си стърже „Криция“- та на стъргалото. Сега стоиш на масата и всичко те блъска по главата. Спомените за разпиляната любов, за несъбраното жито, което е минало през пръстите ти.

За огромните мощни коли, които те водят до местата на мечтите ти. Удряш още една сливова от вашата слива, гледаш изгнилия чардак и душата ти се стопля.

Студения луксозен елек на Джон, който ти поднася перфектен бърбън, на перфектен бар в перфектна обстановка, те кара да спреш да се секнеш пред бащината къща. Този мимолетен спомен те вкоченява, но все пак те е научил на нещо.

Виктор ПЕНКОВ 2008