Снимка: wikimedia.org

Днес руснакът е най-превежданият немски писател

Владимир Каминер е роден през 1967 г. в Москва. Учи тонинженерство за театър и радио. По-късно записва драматургия в Московския театрален институт. Най-изненадващо зарязва всичко и започва наново в… Германия. Тези дни той бе в България, за да представи най-новата си книга „Пътуване към Трулала“, издадена на български от ИК „Колибри“.

Каминер попада в бившата ГДР по време на перестройката. Първите му години на емигрантство в Берлин протичат доста благоприятно и обещават бляскава литературна кариера. Първоначално той се вмества в колонките на „Тагесцайтунг“ и „Франкфуртер алгемайне цайтунг“. Започва да води и седмично предаване в радио „Зендер фрайес Берлин“.

Смешните му истории в стил  Джером Джером

предизвикват бурен смях и нестихващи аплодисменти. Подтикната от непрекъснатия слушателски интерес, литературна агентка му предлага да събере своите истории в книга. Така през 2000 г. се появява „Руско диско“ – романът, който проправя пътя на Каминер към световния литературен пазар.

„Руско диско“ е неговата запазена марка и тя се появява на два музикални диска, които популяризират руската музикална ъндърграунд сцена. Освен като популярен автор той успешно се превъплъщава и в ролята на диджей.

Напоследък всеки месец в берлинското „Кафе Бургер“ Владимир организира дискотека с име „Руско диско“, превърнала се в една от туристическите атракции на немската столица. Истината е, че когато през 1990 г. пристига в Берлин, руснакът не знае нито дума на немски. Затова пък през 2005 г. той вече е най-превежданият и

най-издаваният в чужбина немски автор

„Каминер е много добър стилист, майстор на своята форма – малката форма, която често се оказва доста по-трудна от романната. Той е голям успех за немската литература“, пише за него „Зюддойче цайтунг“. „Който чете Каминер в градския транспорт или пък в някое кафене, трябва да има много стабилни нерви, тъй като хората наоколо непрекъснато ще се обръщат към него, предизвикани от истеричното му кикотене“, шегува се пък „Бригите“.

Каминер обаче е пълното потвърждение на максимата, че никой не е пророк в собствената си държава. Семейството му е олицетворение на социсторията на Съветския съюз – простирало се е на скромните 27 кв. м и едва в казармата Владимир разбира, че е живял в клетка за папагали, тъй като само тоалетната там била 100 кв. м…

Това е само едно от откровенията, които немскоговорещият руснак сподели пред „Новинар“ след литературното четене в столичния Гьоте институт. Първият му източник на интересни истории е чичо Борис, с когото делял стаята си като малък.

Той му разказвал как от летец отива в предприятие за производство на каучук, а накрая – в лагер, след като го издава ревнивата му жена. Каминер с ирония описва порядките и реалностите на бившата социмперия. Руските туристи били атракция навсякъде, особено в Париж, където при вида на Айфеловата кула в тях се пораждало неустоимо желание да се качат най-отгоре и… да се напият до безпаметност.

В „Пътуване към Трулала“ се потапяме в съдбите на хора, които се блъскат смело в перипетиите на живота със завидно чувство за хумор. Каминер разказва как в Берлин никога не е виждал толкова щастливи лица, колкото в Москва при минус 20 градуса. „При минус 25 сънародниците ми изглеждаха дори още по-щастливи – казва писателят. –

Водката е по-евтина от чая

и помага да се понесат студовете – 100 гр. струват само едно евро. За две евро получаваш още резенче лимон или туршия от чесън“. Каминер се опитва да обясни на читателя с какво се занимават държавните мъже.

Тъй като всекидневието не предлага много поводи за веселба и пиене, руското правителство е заето с това непрекъснато да измисля нови празници и така да придаде благопристоен вид на постоянния стремеж към алкохола.

„Заедно с пиенето и четенето, гледането на телевизия също беше важна част от самоутвърждаването на народа“, твърди той. По телевизията непрекъснато разказвали колко зле се чувствали хората по другите части на света.

Руските заведения за стриптийз докарвали до екстаз не само американците, но и европейците. Състоятелните московчани особено се гордеели със своите клубове и кабарета и често ги посещавали. „Като в Америка, само че по-хубаво, с повече култура“, намигва Каминер. Много от туристите, попадащи за първи път в приказния руски свят, идвали с мечтата да намерят бедна, красива като картинка рускиня и да я спасят.

Побъркани от любов, отивали в германското консулство

и изисквали за своите Наташи, Тани или Лени разрешение за влизане в Германия. Рускините също си падали по немците, защото са издръжливи, имали донякъде добри маниери и не били толкова стиснати, колкото финландците.

Северният манталитет предполагал дълбока мисловност, затова и пътуването на автостоп в Дания например не било прието и не доставяло никакво удоволствие. „Иначе датчаните са много гостоприемни хора, готови винаги да помогнат, но мислят много бавно.

Ако има човек на пътя, чак след два километра се сещат, че може би чакащият е искал да бъде качен“, разказва руснакът. Въпреки че е писател, радиоводещ, диджей и журналист, Каминер не смята, че се занимава с чак толкова много неща.

Всичко това той го възприема като едно цяло. Въпросът, който най- много харесва и задава като журналист, е: „Как сте? Какво правите?“ Историите му са иронично-забавни, но могат да се приемат и като много тъжни. Макар че според него истинските мъже никога не плачат, а той се определя като такъв…Каминер обича да гледа футбол. Като дете бил фен на „Спартак-Москва“, а в Германия

поддържа винаги по-слабите отбори

Той не очаква и не изисква много от живота. „Не трябва постоянно да се търси генералният смисъл, достатъчно е животът да ти носи удоволствие“, убеден е писателят. За себе си смята, че го е постигнал и се чувства щастлив.

Черпи вдъхновение от малките, обикновени хора, независимо че на моменти техните истории изглеждат доста налудничави и неправдоподобни. „Като диджей и като човек, който много пътува, съм имал и все още имам работа с много психопати – признава Каминер.

Общувам добре с тях, но те не ми дават най-ценните истории.“ Творчеството и начинът му на живот ми напомнят за американския класик Хенри Милър. Затова и на финала го попитах: „Защо избрахте Германия, а не Щатите?“

Оказа се, че споменът за Желязната завеса е обвит в ирония. „Когато бях на 16, вярвах, че всичко хубаво идва от Америка, независимо дали книги, дрехи или музика – усмихна се Каминер. – Като папагали в клетка говорехме за неща, от които нямахме никакво понятие.

Но въпреки това самият факт, че там всичко е съвсем различно от при нас, беше достатъчен, за да заобичаме оная страна и дори да я боготворим. От днешната си позиция бих могъл да кажа само: „Онази Америка“ бе моето детство…“

Виктор Пенков за в. „Новинар“